Сираци ринаха кал в Аспарухово, защото знаят какво е без дом…

Cираците от варненския социален център “Д-р Анастасия Железкова” бяха първите доброволци веднага след трагедията в кв. Аспарухово, съобщиха 24 часа. 

На 19 юни 2014 г. вечерта невиждана стихия потопи в кал квартала и отнесе къщи, загинаха 13 души.

20 дни сираците ринаха кал от сутрин до вечер и неслучайно хората от квартала ги нарекоха ангели. И се надпреварваха кой да им направи кафе, кой да им опържи мекици или да ги почерпи с бурканче сладко.

Момчетата, които бяха израснали, без да познават родителите си, които цял живот се бяха скитали от дом в дом, знаеха най-добре какво е да загубиш къщата си или близък човек.

24-мата никога не са се мислили за герои.

Те получиха наградата на Европа в края на миналата година, а тази бяха удостоени с приз в инициативата “Достойните българи”.

Но за тях ще остане по-важна болката на хората, които те съпреживяха, докато помагаха след потопа във Варна миналата година. Въпреки че всички са с тежка участ, че имат проблеми със здравето и че някои от тях са с ментални увреждания, никой от тях не се възгордя от признанието за безкористната си помощ.

33-годишните Филип Мариев и Мирослав Иванов са двамата представители на сираците, които присъстваха на церемонията по награждаването на отличените “Достойни българи”.

“Беше към полунощ, когато кметът на Варна се обади на нашия директор Пламен Петров. Той ни сподели, че има проблем, че трябва да освободим класните стаи, за да сложим в тях легла за пострадалите от потопа.

Още не знаехме какво точно се е случило, цяла нощ местихме чиновете. На сутринта разбрахме какво са преживели хората, които докараха в отчаяние и тежко състояние. Веднага тръгнахме към Аспарухово, за да бъдем първи на мястото, където всичко бе в тиня и кал”, спомня си Филип.

И добавя изрично, че е приел наградата, защото тя е за цялата група от 24-мата сираци.

“Хората с нашата участ, които не познават родителите си и никога не са имали свой дом, знаят най-добре какво е да си в беда. Аз съм от Русе, но цял живот съм бил в домове. Зная цената на мъката, когато изгубиш дом или роднина. Затова отидохме да помагаме, без за миг да се замислим”, спомня си още Филип.

Той никога няма да забрави трагедията с разрушените от потопа къщи, купищата кал около блоковете, напрегнатото очакване изпод тях да бъде изровен труп на някой удавен.

“За нас държавата е майка и баща. Такъв е животът ни. Но сега се питам колко от парите, които трябваше да отидат при хората, наистина отидоха при тях като помощ.

И в Аспарухово, и в другите пострадали от бедствията села и градове сякаш за преживелите ужаса останаха само стотинки”, добавя Филип Мариев.

Най-големият ужас за другия представител на сираците, Мирослав Иванов, е денят, в който от калта изровиха дете.

“Работехме наблизо в потъналите в тиня мази на един блок. Тогава се разнесе вестта, че багеристът на съседната улица, който разчисваще разрушена къща, видял детска ръка да се подава от развалините.

Всички изтръпнахме, не бяхме на себе си. Няма по-тежко от това да загубиш близък човек, още повече да загубиш дете”, спомня си Мирослав. Той също приема наградата от “Достойните българи” като признание за всичките си съученици.

“Наградата е хубаво нещо, но тя не може да бъде по-голяма от чувството на удовлетворение, което изпитваш, когато помагаш на човек в беда.

Аз съм от Кубрат, но също не познавам родителите си и цял живот съм живял по социални домове. Знам каква мъка съм изпитал, затова състраданието не ми е чуждо. За мен достоен българин е онзи, който може да направи нещо за събрата си от сърце”, обобщава Иванов.

Филип е майстор фаянсаджия, бояджия, занимава се с шпакловки и изолации. В момента е взел обект и се е пазарил на квадратен метър. Принуден е обаче да работи евтино, защото работа трудно се намира.

Мирослав има специалност кухненски работник и чака началото на юли, за да работи като мияч на чинии 3 месеца за заплата от 400 лв.

Друг от групата – Пламен Благоев, е на 35 г. и през седмица ходи на 4-часова хемодиализа, бъбреците му се разболяват след тежка простуда. Не се и замислил за здравето си, когато хванал лопатата и ринал кал и тиня почти 14 дни след водния ад в Аспарухово.

Роден е във Варна, в циганската махала, изоставен е като пеленаче. Сега изучава шев на дамско облекло. Има покрив и храна.

Тодор Христов от Русе е на 24 г., страда от диабет от 12-годишна възраст и е на инсулин Родителите му го отпратили от дома си, защото семейството набъбнало с още деца. Той иска да стане специалист по озеленяване и цветарство.

Георги Ангелов от Силистра е на 21 г. и е бил даден в дом, защото в семейството му станали 7 деца. Баща му пиел и го биел със сопа и Жоро вижда спасение в социалния дом.

“За какво е баща ми, след като държавата ме е изгледала”, казва той. “Радвам се, че помогнах на хората, които имаха нужда от мен, ето че и ние можем да помагаме, а не само на нас, както е било години наред”, добавя Жоро, който учи за готвач, но хоби му е електротехниката.

Мирослава Гуцева участваше в борбата с последиците от потопа наравно с мъжете. 24- годишното момиче е родено в Мизия, баща ѝ е неизвестен, а майка ѝ се е отказала от нея след раждането, защото има недъг на лявата ръка.

След като я блъска автомобил, били счупени дясната ръка и десният крак и се наложило дълго да лежи в болница.

Но това не ѝ порпречи да грабне лопатата след бедствието в Аспарухово. Мира ходи на вечерно училище, за да получи диплома за средно образование и учи занаята на цветарка.

Николинка Георгиева пък е родена във Варна и е на 25 г. Семейството ѝ отдавна не се интересува от нея, а и момичето е свикнало да се оправя без неговата подкрепа.

Има логопедични проблеми, завършила е помощно училище, а сега учи за строителна бояджийка. Не съм очаквала да са ми толкова благодарни, казва Николинка за хората в Аспарухово.

Бедствието в Аспарухово заварва Илиян Иванов като нощен пазач в бар до дом “Журналист”. На сутринта не се и колебае веднага да се включи в групата на доброволците. И така няколко нощи е хем на работа, хем е доброволец в квартала.

Това са те, част от групата, всеки със своя участ, но всички те с огромна благодарност към държавата.

За тях доброволческият труд се оказа въпрос на чест, защото да помогнеш на изпадналия в беда е въпрос на солидарност, без която тези сираци не биха оцелели.