Дамян Дамянов
Чувала съм от бабата на съпруга ми, която почина преди 10-ина години и бе родена през далечната 1912 г., че майка й, когато я изпращала на училище, винаги предупреждавала: „И да се пазите от колата!“. Баба Тинка разказваше още, че в нейното детство по улиците на Варна се движели едва два автомобила, а децата чакали да чуят шума от приближаването на тази „чудна машина“, за да се покатерят отзад и да се повозят, пише ИА „Черно море“.
Дори след Втората световна война каруците били част от организацията на транспорта в града и се ползвали не само за превоз на стоки, но и за излети до „кьошковете“ и вилите в покрайнините на града (в района на днешната Зеленчукова борса). Много каруци пристигали и от околните села, натоварени с различни стоки и хранителни продукти, които продавали на пазара или разтоварвали в складовете на пристанището. Движението на каруците в града създавало много неудобства за гражданите, особено в случаите, когато оставените без надзор коне, уплашени от нещо, хуквали по улиците. Проблем за гражданите било и замърсяването на същите тези улици от изпражненията на животните, както и безразборното „паркиране“ на каруци и файтони в центъра на града, особено по време на понеделничния пазар.
Още в първите години след Освобождението общинските власти във Варна се заели с нелеката задача да създадат правила за регулиране на движението на каруци и файтони в града.
През 1888 г. от Общинския съвет бил приет „Правилник за публичните файтони в гр. Варна“, който регулирал не само цените и правилата за извършване на услугата, но и местата за престой, както и правилата за придвижване на територията на града. За престоя на файтоните били определени специални места в града, за които стоянки файтонджиите заплащали такса, а „паркирането“ им след работно време „извън дворовете“ било абсолютно забранено. Тази своеобразна „синя зона“ била в сила и за престоя и нощуването на каруците, пренасящи товари. Приходящите колари, след разтоварването на стоката, нямали право да оставят каруците за нощувка „извън дворовете на ханищата“. Храна на животните коларите можели да дават само в специални торби, за да не се разпръсква фуражът наоколо, а също така те били задължени да почистват изпражненията на животните. За неспазване на правилника се предвиждали глоби от 25 до 50 лв., суми, които често надвишавали седмичния надник на превозвача.
Въпросът с придвижването на каруците също бил решаван с административни актове,
като този „Приказ“ на кмета Руси Матеев от 3 март 1893 г., публикуван в бр.11 на „Варненски общински вестник“ (20 март 1894 г.): „Подписаний Кмет на Варненската Градска Община, пред вид на това, че колята, с които се внасят в града храна, брашна и т.н. било с кирия (само за транспортиране – б.а.) или за продан от самите каруцари при стоварването на донесените предмети в магазини или дюгени, оставят добитъка (конете) впрегнат, без надзор, тъй щото имало случаи да се подплашва добитъка и освен дето причинява вреда на самия си стопанин, прави и разни пакости – на основание на чл. 88 от „Закона за Градските Общини“:, Постанових:
Строго се запретява за напред оставянето на кола или каруца с впрегнат добитък в улиците на града без надзор. Нарушителите на това ми разпореждане ще бъдат глобявани съгласно чл. 96 от „Закона за Градските Общини“. Изпълнението на този приказ се възлага на Градските Комисари“.
Идеята за пешеходна зона
Въпреки усилията на общинските власти да разрешат проблемите с движението на каруците и файтоните, особено в центъра на Варна, гражданите продължавали да се жалват от неспазването на правилата и от безразборно спрелите каруци по централните улици. Така за първи път през 1906 г. се зародила идеята за създаването на „пешеходна зона“: „В по-уредените градове в странство, движението на всички товарни кола не се допуска по главните улици. Това се прави главно да не се пречи на хората, които минава по тия улици, гдето обикновено повече проходящи (пешеходци – б.а.) се движат. Даже в такива градове тротоарите са по-широки от нашите. У нас поне в големите градове не се е помисляло за такъв ред, като се посочат на коларите за минуване, други второстепенни улици.
По този начин може да се съкрати пътя за такива кола през главните улици, било селски, които донасят храна на пазаря, било работни, които пренасят стоки, отдавна се е почувствала нуждата от тази малка реформа. Тя става належаща особено през зимния сезон, когато гражданите правят разходките си повече по главната улица. Всеки в града е забелязал че привечер тротоарите се пълнят с проходящи. Но често пъти тротоарите се оказват тесни и публиката, за да избегне блъсканицата по тях, се принуждава да се движи по средата на улицата. Каква приятност може да извлече човек от такава разходка, когато в това време, той трябва да се озърта на разни страни за да се предпазва от някоя нещастна среща с каруца или файтон. Възможност от подобни случаи най-вече се допуща за децата, които в момента не ще могат да успеят да се предпазят, ако коларина има охотата да кара бързо своята каруца.
Имаме ли установен ред, с който да се съобразяват коларите, когато минават с колата си по някоя многолюдна улица. Имаме ли такава полицейска стража, която да следи как става движението на каруците по главната улица? Всичко това е оставено на случайността. Колко пъти сме виждали пияни колари да карат толкова силно, че бяс, без да са срещнали препятствия от страна на градската стража. За нашите общински и полицейски власти са нужни конкретни случаи, които да ги накарат да се замислят по-сериозно за един подобен ред. Но каква стойност ще има един ред, когато той намери приложение след като бъде прегазен някой човек или се случи нещастието да бъде по-голямо! Ето защо, нека на този въпрос се погледне по-сериозно и едновременно се вземат мерки за установяването на един ред за движението на каруците. Нашето мнение е да се забрани абсолютно минаването на каруци, градски и селски по главната улица. Да се допусне минаването само на файтони, но като им се определи по коя страна на улицата да се движат и да не им се позволява по никой начин силно каране.“ Материалът е публикуван със заглавие „Работните и селските каруци“ в бр. 41 от 29.Х.1906 г. на вестник „Свободен глас“.
Износът на каруци минавал през Варна
Любопитен факт е, че до началото на 30-те години на ХХ век каруците пристигали във Варна не само като транспортно средство, но и като стока за износ. Най-много каруци, произведени в България, заминавали за Турция. От бр. 188 на „Варненски общински вестник“ научаваме, че производителите на каруци се оплакват от високите износни мита върху стоката, които през 1928 г. достигнали до 600 лв. на каруца.
Цените на които се продавали каруците на турския пазар били между 75 и 110 турски лири или преизчислено в лева – между 1500 и 2200 лева.
Протестът на производителите на каруци и искането им за премахване на износното мито, наложено им от държавата, били съвсем обосновани, защото като се приспаднели разходите за производство и транспорт, както и плащането на износното мито от 600 лв., митническата такса от 3 лири и вносното мито от 12 турски лири, общо от около още 300 лева, на тях им оставала почти никаква или съвсем незначителна печалба.
МАРИЦА ГЪРДЕВА
