Снежи Раева
СТОЛИЧНА ПРЕМИЕРА НА РОМАНА НА ГОДИНАТА „ПОРАЗЕНИТЕ“
„Поразените“ от Теодора Димова, обявен за Роман на годината от фондация „13 века България“, е поставен за пръв път на сцена от Драматичен театър „Стоян Бъчваров“. След премиерата в началото на 100-тния творчески сезон на Варненския драматичен театър, постановката на Стоян Радев Ге.К. ще има и своята столична премиера на 12.11.2020, 19.00, Младежки театър „Николай Бинев“.
Вариант за сцена Стоян Радев Ге.К. Режисьор Стоян Радев Ге.К. Композитор Калин Николов. Вокали Деница Серафим. Пиано Миглена Шишева. Асистент режисьор Десислава Ангелова. Звукооператор Делян Апостолов. Трейлър Affect Media. Плакат Славяна Иванова. Фотография Тони Перец, Калин Николов.
В ролите: Райна – Веселина Михалкова; Екатерина – Даниела Викторова; Виктория – Петя Ангелова; Александра – Полина Недкова.
Гласовете на: Константин Соколов – Ангел; Димитър Костадинов – Васа; Красимир Добрев – Йордан; Валентин Митев – Никола; Гергана Арнаудова – Кула; Николай Божков – Минà; Милена Кънева – Минка; Симеон Лютаков – Първи инспектор; Станислав Кондов – Втори инспектор; Биляна Стоева – Сия; Юлияна Чернева – Възпитателката; Стоян Радев – Михаил; Пламен Димитров – Първи критик; Ивайло Ивàнов – Втори критик; Валери Вълчев – Трети критик; Свилен Стоянов – Щерев; Теодора Михайлова – Теодора.
Спектакълът се реализира с финансовата подкрепа на Фонд „Култура“ на Община Варна.
Не се препоръчва за лица под 12 г.
ЧЕТЕНЕ НА ПАМЕТТА
„Поразените“ на Теодора Димова е необходимото четиво, от което отдавна имахме нужда. Една разтърсваща творба от XXI век за грозните истини на тоталитарния български XX век. Памет за болката, която не прегаря и свидетелство за човечност сред жестокостта, романът на Теодора Димова не просто докосва, а нажежава сетивата. Не просто извежда от зоната на комфорт, а обвинява. Това обвинение, неназовано директно, но втъкано във всеки един ред, задава трудни въпроси. Към тези, които допуснаха в българската история съд, фалшифициран като „Народен“, както и към онези, които премълчаха, пренебрегнаха, забравиха. Защо оставихме тази пролука в миналото и в „паметта, която е може би най-важната, най-спасяващата способност на човека“, пита Теодора Димова.
ТЕОДОРА ДИМОВА
„Писах романа „Поразените“ дълго и мъчително, защото трябваше да се потопя заедно с героите в онази не толкова далечна епоха, която родителите ни бяха преживели, но се страхуваха да говорят за нея дори и с нас, децата си. Сега романът е адаптиран за първи път за сцена във Варна. Това е поклон на българския театър към паметта на предците ни, пред техните обезличени съдби. И единственото, което можем да направим за тях, е да помним, да знаем, да предаваме на другите поколения.
Травмата не е преживяна, не е изговорена, много малко книги, малко филми, малко театрални представления има за този период. Ние не успяхме да преминем през това. Продължава да тежи в нас и в общата ни памет. А трябва да се говори, и то спокойно, и то без упреци, без езика на омразата. Просто трезво трябва да гледаме назад и да дадем оценка. Защото без такава оценка, виждаме, колко трудно се придвижваме напред.“
СТОЯН РАДЕВ Ге.К.
„Историята, паралелът с деня, в който живеем, следите от миналото, които пренасяме, дори понякога без да го съзнаваме, белезите, които прехвърляме на тези след нас, макар и без да искаме… Раните, които остават по нас, в нас… Болките, които трябва да преодолеем… Ще имаме ли сили… Откъде ще ги намерим… Само поразените ли са поразени… Поразяват ли поразените… Докъде се простират пораженията… Кои са поразените? Тези ли, които намират смъртта? Или тези, които остават в живота за да преживеят униженията, болката, мизерията….“
Веселина Михалкова – Райна
„Аз съм дете на социалистическия строй, до 18-годишна възраст съм израснала в този строй и нищо не съм забелязала, защото детството ми беше безкрайно щастливо. Но това няма никакво значение. Романът е толкова актуален, защото показва какво е да ти отнемат свободата, да ти отнемат достойнството, ценностите, в които вярваш… Моята героиня е една от малкото, за които разказваме, която доживява до дълбока старост. Но ние виждаме какво възпитание тя е дала на децата си, а след това нейните деца какво са предали на следващото поколение и какви са пораженията върху внучката й. Много лично приех спектакъла, защото ти трябва да разбереш, а не можеш напълно. Нито една от нас не може да разбере докрай тези зверства.“
Даниела Викторова – Екатерина
„Текстът е толкова силен, толкова омагьосващ, толкова харизматичен в своята трагика и в своята истинност, че единственият начин да влезеш в него, е пълно потапяне – ти се потапяш, ти нямаш шанс да бъдеш отстранен, да не си част от това. Всеки от нашето поколение и от поколението на нашите родители има в семейството си поне един пример за поражения от този строй – не само от страната на жертвите, а дори и при тези, които са били във властта. Другата гледна точка стои, но отпечатък е сложен върху всеки, независимо от коя страна е бил.
Най-трудното в изграждането на образа на моята героиня беше това, че и ние самите не искаме нашите монолози да звучат като оплакване, като апел за съжаление от отсрещната страна. Да не звучи така – виждате ли, колко трагичен живот сме имали ние, през какво сме минали, нашите съпрузи са били разстреляни, ние сме останали сами с децата си, изселени… Целта ни е просто да сложим фактите, да се знае, да се говори за това.“
Петя Ангелова – Виктория
„Всичко е от огромно значение – блестящият роман на Теодора Димова, изключителната драматизация на Стоян Радев, уникалното присъствие на всяка една от нас, всеки тон и звук на Калин Николов. Всичко това, събрано в едно, отключва невероятни нива на сетивата. До такава степен между нас се затвори кръгът, че има моменти, в които стоиш и сърцето ти спира. От първата дума на Райна до последната на Александра, ние всички сме там, ние сме едно – един организъм, една психика, една личност. Събитията, случили се преди 70 години, са кодирани в съзнанието ни и на подсъзнателно ниво те излизат на повърхността и минават през нас. Призванието на театъра е да поддържа будна паметта ни.“
Полина Недкова – Александра
„Основното, с което тръгваме в този спектакъл е, че историята се повтаря, ако я забравим. Много е далеч от мен това време, слава богу, но както е далеч, така и притеснително напомня за днешния ден. Специално за да се приближа до историите от романа, аз изслушах много разкази на хора, които са живели по-близо до тези събития. Разпитвах баба си, разпитвах родителите си, прочетох доста истории, статии, книги за хора, които са минали през особени ситуации по време на тоталитарния режим. Моята героиня се развива едно поколение след останалите три и идва да покаже, че тези поражения са толкова кошмарни, че белязват и децата, и внуците, и поколения напред. Дори си говорим често, че ако имаше още една история – от днешния ден, тя нямаше да бъде по-лека.“
