Редакция "Нова Варна"
Честита Баба Марта! Днес е един от най-хубавите пролетни празници. Ден на идващата пролет. По традиция се закичваме с бели и червени конци за здраве.
В миналото нашите предци са връзвали мартеници на своите животни, на плодните дръвчета, на кошарата с овцете. Червен плат слагали на къщата, на портата. С това се цели здраве и берекет за цялото семейство. На 1 март символично се разтваря къщата. Проветрява се след дългата зима. Стопанката изнася чергите и завивките на слънце.
Елин Пелин разказва един много стар мотив за баба Марта и братята й.
„Голям Сечко, Малък Сечко и баба Марта — двама братя и една сестра — имали общо лозе. От него те изкарвали три бъчви вино — на всекиго по една.
Голям Сечко цял ден ходи, скита по калове, по студове, сняг го вали, вятър го духа и вечер се върне капнал от умора. Седне да си почине, хапне си, пийне си, каквото му е редът, че чашка, че двенки, че килце, че две — изпил си бъчвата с виното.
Малък Сечко — и той като брата си. По реките ходи, леда чупи, снега топи, порои отправя, горите чисти, гнезда за скорците готви, цял ден ходи нагоре-надоле, умори се, върне се вечер, хапне си, пийне си. Ха чашка, ха още една, че килце, че две — и той си изпил виното.
Тръгнат двамата братя на сватба, на кръщавка илн някъде на гости и умират от срам, че нямат вино.А пък бъчвата на баба Марта си стои в зимника непобутната — пълна-пълненичка.
Няма какво! Двамата братя решили да изпият вино-то на сестра си. Решили и го сторили. Днес тоя точне, утре оня точне — и виното се свършило. Дошла баба Марта, запретнала ръкави, разшетала се да среща пролетта, както е прилично. Шетала, шетала, уморила се, седнала да си почине. Рекла да похапне, сетила се за винцето и рекла да си пийне. Като отишла при бъчвата — що да види. В нея не останало ни капка. Дъгите й се разсъхнали, обръчите й се разслабили.
Разбрала баба Марта, че е ограбена от братята си, разсърдила се, разфучала се, леле-мале — насреща й се не излиза! Фучала, бесняла, клела, викала, па седнала, та заплакала. Сълзи реки потекли от очите й. Плакала, плакала, най-после се утешила.
— Ех, ако са го изпили, моите братя са го изпили, не са чужди хора я — казала тя и се засмяла.
Утешила се, но все пак й било мъчно и обидно, останала без винце и че братята я излъгали. И всеки път, кога си спомни за това, тя се сърди и плаче, но ядът бързо й минава и тя пак се засмива.“
По публикацията работи: Росен Гацин
