Еднаквост с Мариела Русева

 

Къдравата бяла роза

с порцелановия тен

стине в горделива поза

неизменно ден след ден.

 

Кипри се с бодлите остри

върху тънката снага,

даже от цветята прости

е извърнала глава.

 

Във ухание се къпе,

стил изискан парадира

и, че от парфюми скъпи

се прехвалва да разбира.

 

Но не е благополучна,

в пазвата таи тъга-

нещо й е много скучно

в мълчалива самота.

 

Глезено момиче цупи

в цветната градина устни,

сякаш иска да отчупи

клонката й, да я гушне.

 

Чувстваше, че си приличат

и прошепна му: „Вземи ме…”,

но защо ли безразлично

я момичето отмина?…