Има една непоносима гледка, която виждаме постоянно – бабите и дядовците ни да са в немилост. Налага се да просят или да продават покъщнината си в името на това да оцелеят. Не продават ли по този начин спомените си и целия си живот? Една от най-милите гледки, е когато видиш баба как плете терлички, блузка …. на своето внуче, но също така е много тежко да видиш как тази същата баба, плете на улицата, за да се изхрани. Това ли заслужават хората, които съградиха България? Хора, изтъкани от добродетели, чест и труд… Изглеждат така, сякаш са захвърлени и забравени дори от собствените си деца и внуци…
Не носим ли всички ние отговорност за тяхната клета съдба? Ако е така – нека ни простят, така както ни прощаваха за белите, които правехме като малки деца. Те сигурно ще ни простят, но ние как ще простим на себе си… за мъката в очите им, която сме оставили. Това не е носталгия по отминалите им години, а болка от липсата на някой, на когото да предадат знанието и опита, трупани през годините. Погубващо е чувството да си непотребен, изоставен, излишен, отхвърлен, забравен…
